Мария Шнитер: Църквата в момента има много по-сериозни проблеми от естетическите
Отказали сме се да разсъждаваме с ума и със сърцето си за това какво е добро и какво е лошо.Мислим само кое е законно и документално, коментира внучката на Йозеф Шнитер
Камбанариите, за разлика от хората, са дълговечни
Мария Шнитер застана пред Под тепето, за да коментира казуса с боядисването на камбанарията на именития й дядо. Намеси, за които пловдивска митрополия не благоволи да извести никого- нито миряни, нито община дори, въпреки че е длъжна да го направи, нито Паметниците на културата, тъй като по някакво странно стечение на обстоятелствата Св. Петка не е вписана в тази графа. Доц. д-р Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет. Научните й изследвания са в областта на старобългарската литература, етнологията, антропологията. Два мандата е декан на Философско-историческия факултет. Тя все още не е посмяла да види наследството на дядо си, опаковано от скеле и белосано педантично от дюлгери.
Не знам дали ако църквата беше вписана като паметник на културата, това щеше да спре ремонтът да бъде направен по този начин. Не съм сигурна дали това щеше да попречи, но така както в момента стоят нещата, аз мисля, че действително освен естетически претенции други не можем да формулираме. Както знаете, те никога не са меродавни в общественото пространство. Всеки има право на вкус – "На мен ми харесва, на теб не ти харесва" или "това би могло да бъде по-красиво по друг начин", но в края на краищата документално нещата изглеждат така. Ние живеем в едно общество, в което моралните, естетическите, и всякаквите други претенции не могат да бъдат поставени по никакъв начин наравно със силата на документа и все по-често ставаме свидетели на това как документално изрядни неща влизат в остро противоречие с всякакви морални устои на обществото. Съвсем естествено е човек, който е очевиден престъпник, да бъде оправдан поради грешка в процедурата. Така че мисля, че това е просто един допълнителен пример към обичайните начини на правене на нещата в България. Ние отдавна сме се отказали да разсъждаваме с ума и със сърцето си за това какво е добро и какво е лошо. Ние разсъждаваме само дали е законно и дали документално нещата са наред. Друго нищо.
Аз още не съм го видяла. Не съм отишла до там да го видя. А и не ми се иска да го виждам. От една страна жалко за хубавата сграда, в която всеки пловдивчанин е израснал и някак си е свързан. За мен това беше една от най-хубавите църкви. От друга страна, ако това беше единственият проблем, дай Боже, все такива да са ни проблемите – естетически, защото мисля, че църквата в момента има много по-сериозни проблеми от цвета на една или друга камбанария. Естествено, че беше по-добре да не се прави, но в края на краищата това е поправимо. Камбанариите, за разлика от хората, са дълговечни. 80 години може да е висока възраст за човека, но никаква възраст за една църква. Нашите църкви по нашите земи са със столетна история и не виждам защо в някакъв по-бъдещ момент нещо да бъде променено. Лошото е, по-трудно ще се променят хората, отколкото църквите.
